Гръматикъ # 02
.
Някои от вас знаят какво означава така модерният термин "typo". Някои не знаят и може би си мислят, че се чете "тъпо", но, уви, не. За тях ще кажа, че "[тайпо]" е грешка, допусната по време на писане на клавиатура, например. Или, печатна грешка. Грешка в бързината. Грешка от невнимание. Грешка от мързи-ме-да-си-проверявам-какво-написах (-и-не-ми-пука). Аз нямам нищо против такива грешки, все пак - хора сме, стига да не са наистина напечатани. Не знам защо, но все ми се струва тъпо, когато видя отпечатано "typo". Напоследък все така ми се случва, че в което и заведение да (за-)седна, задължително ще има поне една такава смехория в менюто :))) Понякога си мисля дали не го правят нарочно.. :) Суеверие? Мода? Това е в едно заведение в "Младост"-1, където брат ми, Мартин, и жена му, Мартина, празнуваха годишнина от сватбата си. Разбира се, нямаше как да не пия MARTINI! Много му се кефя!
А това е на една от стотиците сергии с боклуци в Приморско. Може би няма нужда да казвам, че почти всички продавачи бяха със значително много по-тъмен тен от всички останали пребиваващи в града. Няма и да разказвам колко зле изглеждаха всички улици, плътно обградени от всички страни с всевъзможни неща за продан.. Ще споделя само, че ми отне около 2 минути, докато се реша да застана до тази сергия, да извадя новия (и първия) си Canon и най-нагло да снимам пред погледите на околните. Имаше и още няколко смешни табелки и надписчета, но не снимах. Също така снощи осъзнах, че понякога първоначално, подчертавам - понякога и първоначално, съм доста притеснителен и срамежлив/страхлив човек, но само до първите 2 минути. След това нищо не може да ме спре :)) Спомням си преди мноооого години, когато баба ми ме заведе за първи път на слона в Парка на Свободата (не знам дали така се пише). Е, в началото не исках да се качвам на тоя ужасно огромен и супер стръмен слон, но.. малко след това се престраших и не спрях да се пързалям цял ден. Сигурно оттогава е така загладен :Д Спомням си и когато скачах с бънджи преди, хм, 6-7 години, беше трудно да се отлепя от мантинелата. Първата минута, защото ме достраша - много ясно, 60 м не са шега работа - а следващата една минута, защото взе че ми хареса да осъзнавам с цялото си тяло и с целия си мозък чувството за самосъхранение и пропастта, в която щях да скоча :))) И разбира се след това удоволствието от скока беше с пъти по-голямо, отколкото ако просто се бях метнала със затворени очи веднага щом ме прехвърлеха от другата страна.. Спомням си и много други подобни случаи. И си мисля, че това е някакво "запечатване" (според Лиъри и Уилсън) още от ранното детство. Това със страхливостта първите 2 мин. Може и 1 мин. да е. Или секунди, но я има, за да изчезне бързо след това. И се чудя, дали в такъв случай се водя за човек, който рискува? Не? Да? Или смел? Не знам. Мисля си също, че може да се преодолее, с повече практика. А може и да не може без "презапечатване" и в най-добрия случай такива снимки ще си останат рядкост за този блог! :)
