Сюрреален сблъсък
Всеки ден се сблъскваме с реалността. Винаги ми е звучало малко странно това - все едно се блъскаме ли блъскаме с нея по 24 часа на ден :)) Опитваме се да я променим, да я подминем или да минем по друга улица, но, уви! Пак ни настига, препъва ни и се излива върху нас като дъждовна локва, през която току-що е преминал автомобил с бърза скорост. Ако все пак успеем да я променим, ефектът е или временен, или завършва в едни стаи с мека тапицерия по стените. Преди няколко дни ми се наложи да се сблъскам освен с моята си, ами и с една друга реалност. С една свръхреалност, надреалност, по-реална реалност, или както е по-известна - сюрреалност. И по-точно, с поезията на френските сюрреалисти. Запознах се главно с творчеството на Андре Бретон и трябва да ви кажа, че "Хотел искри" е едно невероятно добро попадение! Все още си търся книгата, в която го има преведено на български.
А сега да кажа малко и за това, което следва по-долу. Ами, по време на една лекция преди известно (за мен) време правихме едно упражнение по писане, като целта беше да записваме всичко, което ни идва наум. Ама наистина всичко. Писане без паузи за обмисляне. При мен се получиха тези няколко реда :D И както казах на Джа преди малко, в началото си личи как сюрреализмът плахо наднича и се чуди дали има смисъл да се занимава с аматьор като мен, към средата вече сме се опознали, отприщва се и към края се развихря :)) Искам да добавя още, че същия този ден, когато го писах, ми се бяха случили едни доста тъжни и гадни неща, което също си личи.
Та, ето, нагостете се с този къшей спонтанни мисли :)
се върнах аз и там зачаках
да разбера какъв е смисълът на всичко.
Оглеждах се и чаках знак
да ми подскаже, че не напразно
стоях безмълвно, безпомощно, самотно.
Оглеждах се, и нищо не дойде.
Светът бе празен, надеждите разбити
цветя изсъхнали, слънца угаснали
обърнати усмивки, щастливи сълзи
по ледове от захар разтопена
думи празни по листове без редове
ноти свежи във въздух огнетен
камък нежен по цветни стъпки пее
натиска и премазва, смее се, живее
душата ми утихва и чака топъл чай
кресло удобно и дървен плодов пай
листа от спомен, бодлив и не един
нанизват се и късат ръце, крака, глави
не питат искаш ли или дали
очакваш друго, дали мечтаеш някога
когато вън вали, или оставяш всичко
само да се нареди. Не питат.
Аз чаках. Плаках и ридах.
Облаци, мъгли от океани
да се разтворят и да ми покажат
посоката една. Уви, не издържах.
Отворих всичко, отворих мен
планети вечни, ден след ден
летях и виждах птиците далечни
Музика от остри моливи без цветове
огън без вода и без отвара
стремеж бездънен, без подпора
без подкови, без юрган
звезди от гъби без поляна, без пътека
без реки от жълта слава, без прозорци,
без покриви от рози.
Крила потъват и политат към
чаша без дъно, бутилка без гърло
кана без дръжка, без спомен, без дим
цветя от мисли звучни,
стъпки без килим достигат ме
и задминават загрижени и безгранични
отиват там, където лее се луната
устните докосват градове и пак
потеглят към стичащи се небосводи
и бягат по полета плитки без
редове и със балони устремени
към милиони цветове от вкусни
павилиони с вестници, списания
и поглед втренчен в път и планини
от меки облаци завити, погалени
и напоени от геометричен дъжд и
спаначени поеми, бръмчат светулки
по плаж от светещи медузи без вода от
мокри миди между пръстите на подковани
гуми без гнездо и капчица пачули с аромат
на стая пълна с мед и слънчева градина
през която влак минава, пуска дири,
влива се в керван от бобени зърна
в локва притаени, затаени, поглеждат се
и се затичват към вятър безпризорен
мелодии прокапват по висулки от простори
бездънни двери, открехват се и пак залепват
върху усмихнати прегръдки, музика от дрехи,
увиснали на щипки от скали, от мен, от теб.
Правя стъпка по пътека без завои
тичам в печка и замръзвам, потъвам
във пустиня и се давя
без да имам нужда от въже.
