Garbage Attitude

.
Гърция, Солун, декември 2007:



България, София, декември 2007:


.

7:38

Едно от предимствата в поне един от есенните делнични дни да съм на работа от 12, а не от 8 сутринта, е, че в 7:38 мога да съм по пижама на балкона и да попивам едни ей такива изгреви.

Motion Pictures presents: Av

Най-после реших и аз да си поиграя с така мистичния режим на снимане "Av", "Aperture priority", или, "задаване на отвор на диафрагмата" - според ръководството на канонския потребител. Пък иначе "Av" било съкратеното на Aperture value, ако не знаеш. Това са няколко (мои :p) снимки в движение (с кола по павета и покрай, а понякога и през дупки), някъде по улиците на София. Yeah.

Луд на шарено се радва... казват хората :))

След буря

.
Представи си, че си планина,
и ти отнемат склоновете.
Представи си, че си писмо,
и ти изтрият буквите,
че си пиано,
и ти счупят клавишите,
че си стая,
и ти разрушат стените,
че си възглавница,
и ти извадят пълнежа,
че си вълна,
и ти пресушат морето,
че си мелодия,
и ти заглушат звука.
Представи си, че си себе си,
и ти отнемат себе.
Ще ти остане само си.

Emotions in the sky

.


Присетих се за една папка с рисунки.. Тези двете си нямат имена, те са емоции. Девет-годишни емоции.

Гръматикъ # 02

.
Някои от вас знаят какво означава така модерният термин "typo". Някои не знаят и може би си мислят, че се чете "тъпо", но, уви, не. За тях ще кажа, че "[тайпо]" е грешка, допусната по време на писане на клавиатура, например. Или, печатна грешка. Грешка в бързината. Грешка от невнимание. Грешка от мързи-ме-да-си-проверявам-какво-написах (-и-не-ми-пука). Аз нямам нищо против такива грешки, все пак - хора сме, стига да не са наистина напечатани. Не знам защо, но все ми се струва тъпо, когато видя отпечатано "typo". Напоследък все така ми се случва, че в което и заведение да (за-)седна, задължително ще има поне една такава смехория в менюто :))) Понякога си мисля дали не го правят нарочно.. :) Суеверие? Мода? Това е в едно заведение в "Младост"-1, където брат ми, Мартин, и жена му, Мартина, празнуваха годишнина от сватбата си. Разбира се, нямаше как да не пия MARTINI! Много му се кефя!

А това е на една от стотиците сергии с боклуци в Приморско. Може би няма нужда да казвам, че почти всички продавачи бяха със значително много по-тъмен тен от всички останали пребиваващи в града. Няма и да разказвам колко зле изглеждаха всички улици, плътно обградени от всички страни с всевъзможни неща за продан.. Ще споделя само, че ми отне около 2 минути, докато се реша да застана до тази сергия, да извадя новия (и първия) си Canon и най-нагло да снимам пред погледите на околните. Имаше и още няколко смешни табелки и надписчета, но не снимах. Също така снощи осъзнах, че понякога първоначално, подчертавам - понякога и първоначално, съм доста притеснителен и срамежлив/страхлив човек, но само до първите 2 минути. След това нищо не може да ме спре :)) Спомням си преди мноооого години, когато баба ми ме заведе за първи път на слона в Парка на Свободата (не знам дали така се пише). Е, в началото не исках да се качвам на тоя ужасно огромен и супер стръмен слон, но.. малко след това се престраших и не спрях да се пързалям цял ден. Сигурно оттогава е така загладен :Д Спомням си и когато скачах с бънджи преди, хм, 6-7 години, беше трудно да се отлепя от мантинелата. Първата минута, защото ме достраша - много ясно, 60 м не са шега работа - а следващата една минута, защото взе че ми хареса да осъзнавам с цялото си тяло и с целия си мозък чувството за самосъхранение и пропастта, в която щях да скоча :))) И разбира се след това удоволствието от скока беше с пъти по-голямо, отколкото ако просто се бях метнала със затворени очи веднага щом ме прехвърлеха от другата страна.. Спомням си и много други подобни случаи. И си мисля, че това е някакво "запечатване" (според Лиъри и Уилсън) още от ранното детство. Това със страхливостта първите 2 мин. Може и 1 мин. да е. Или секунди, но я има, за да изчезне бързо след това. И се чудя, дали в такъв случай се водя за човек, който рискува? Не? Да? Или смел? Не знам. Мисля си също, че може да се преодолее, с повече практика. А може и да не може без "презапечатване" и в най-добрия случай такива снимки ще си останат рядкост за този блог! :)

П.П. Като стана въпрос за снимане и Canon.. няма как да не ви поздравя с този сайт :))))))

Reggae @ Havana

Гръматикъ # 01

На новата ни машина за вода (на Горна Баня) в кухнята на агенцията:



Това сигурно повечето от вас са го виждали, но на мен ми е все така смешно, когато минавам през подлеза на "Левски" и "Гурко":



А това е на един от документите ми за лизинг от ОББ.. :



Това са примери само от днес :) Странно ми е, че такива се срещат толкова често (да оставим примера с английския настрана, макар и да е толкова абсурден). Но преди не беше така. Да усвоиш българската граматика си беше чисто свещенодействие. Само като си спомня едно време в училище какво се случваше, ако някой направеше подобна грешка.. Другарката Георгиева от първи до трети клас не прощаваше на никого - то не бяха шамари, дърпане на уши, скубане на коси, биене през пръстите с показалка, късане на тетрадка (и после цялото й преписване - и това, нали, заради едната грешна дума), стоене прав с лице към стената и вдигнати ръце .. Факт е обаче, че който учеше граматиката само заради страха от физическа болка, остана с подобна - като на картинките - веднага щом опасността се стопи - или, когато преминахме в четвърти клас :) На мен пък ми беше интересно...

Nothing bleeds quite like a head wound

Отиде там, където са и другите.
Красива, още топла,
поръсена с прашец от хиляди цветя,
поливани от хиляди танцуващи слънца
над върхове и облаци от планини,
където тя лежи, пронизана със собствената й ръка.
В миналото.

Сърцата помпат кръв и се ядат, "болят", "разбиват се", "кървят", но все пак - "nothing bleeds quite like a head wound", както казват Nick Brandt и Michael Lerner от Swimming with Ghosts със заглавието на великолепното си парче.
Поздрав за всички оцелели :)

Сюрреален сблъсък

Всеки ден се сблъскваме с реалността. Винаги ми е звучало малко странно това - все едно се блъскаме ли блъскаме с нея по 24 часа на ден :)) Опитваме се да я променим, да я подминем или да минем по друга улица, но, уви! Пак ни настига, препъва ни и се излива върху нас като дъждовна локва, през която току-що е преминал автомобил с бърза скорост. Ако все пак успеем да я променим, ефектът е или временен, или завършва в едни стаи с мека тапицерия по стените. Преди няколко дни ми се наложи да се сблъскам освен с моята си, ами и с една друга реалност. С една свръхреалност, надреалност, по-реална реалност, или както е по-известна - сюрреалност. И по-точно, с поезията на френските сюрреалисти. Запознах се главно с творчеството на Андре Бретон и трябва да ви кажа, че "Хотел искри" е едно невероятно добро попадение! Все още си търся книгата, в която го има преведено на български.

А сега да кажа малко и за това, което следва по-долу. Ами, по време на една лекция преди известно (за мен) време правихме едно упражнение по писане, като целта беше да записваме всичко, което ни идва наум. Ама наистина всичко. Писане без паузи за обмисляне. При мен се получиха тези няколко реда :D И както казах на Джа преди малко, в началото си личи как сюрреализмът плахо наднича и се чуди дали има смисъл да се занимава с аматьор като мен, към средата вече сме се опознали, отприщва се и към края се развихря :)) Искам да добавя още, че същия този ден, когато го писах, ми се бяха случили едни доста тъжни и гадни неща, което също си личи.

Та, ето, нагостете се с този къшей спонтанни мисли :)

В края на едно въже
се върнах аз и там зачаках
да разбера какъв е смисълът на всичко.
Оглеждах се и чаках знак
да ми подскаже, че не напразно
стоях безмълвно, безпомощно, самотно.
Оглеждах се, и нищо не дойде.
Светът бе празен, надеждите разбити
цветя изсъхнали, слънца угаснали
обърнати усмивки, щастливи сълзи
по ледове от захар разтопена
думи празни по листове без редове
ноти свежи във въздух огнетен
камък нежен по цветни стъпки пее
натиска и премазва, смее се, живее
душата ми утихва и чака топъл чай
кресло удобно и дървен плодов пай
листа от спомен, бодлив и не един
нанизват се и късат ръце, крака, глави
не питат искаш ли или дали
очакваш друго, дали мечтаеш някога
когато вън вали, или оставяш всичко
само да се нареди. Не питат.
Аз чаках. Плаках и ридах.
Облаци, мъгли от океани
да се разтворят и да ми покажат
посоката една. Уви, не издържах.
Отворих всичко, отворих мен
планети вечни, ден след ден
летях и виждах птиците далечни
Музика от остри моливи без цветове
огън без вода и без отвара
стремеж бездънен, без подпора
без подкови, без юрган
звезди от гъби без поляна, без пътека
без реки от жълта слава, без прозорци,
без покриви от рози.
Крила потъват и политат към
чаша без дъно, бутилка без гърло
кана без дръжка, без спомен, без дим
цветя от мисли звучни,
стъпки без килим достигат ме
и задминават загрижени и безгранични
отиват там, където лее се луната
устните докосват градове и пак
потеглят към стичащи се небосводи
и бягат по полета плитки без
редове и със балони устремени
към милиони цветове от вкусни
павилиони с вестници, списания
и поглед втренчен в път и планини
от меки облаци завити, погалени
и напоени от геометричен дъжд и
спаначени поеми, бръмчат светулки
по плаж от светещи медузи без вода от
мокри миди между пръстите на подковани
гуми без гнездо и капчица пачули с аромат
на стая пълна с мед и слънчева градина
през която влак минава, пуска дири,
влива се в керван от бобени зърна
в локва притаени, затаени, поглеждат се
и се затичват към вятър безпризорен
мелодии прокапват по висулки от простори
бездънни двери, открехват се и пак залепват
върху усмихнати прегръдки, музика от дрехи,
увиснали на щипки от скали, от мен, от теб.
Правя стъпка по пътека без завои
тичам в печка и замръзвам, потъвам
във пустиня и се давя
без да имам нужда от въже.

Басня за петте гъсеници и пеперудата

(пет гъсеници - точно преди тяхната метаморфоза, наблюдават пеперуда.)


Консервативната гъсеница изсумтява и казва: "Това е незаконно и неморално. Би трябвало да арестуват този безотговорен индивид и да го затворят тук, долу, на земята, където му е мястото."

Гъсеницата-техник пуфти: "Никога няма да ме вдигнат и да ме направят една от тези."

Либерално-прогресивната гъсеница извиква реторично: "Как смее това фриволно създание да се носи свободно, когато в Бангладеш има гъсеници, които не притежават цветни телевизори!"

Индуистко-будистката гъсеница монотонно припява "Ohm" и гордо казва: "Защо да си правя труда да строя тези крила, когато мога просто да си седя в поза лотос и да летя посредством астралното пътешествие!"

А религиозната гъсеница набожно мърмори: "Ако Бог беше възнамерявал гъсениците да летят, щеше да им даде криле."

Timothy Leary, Neuropolitique

--------------------------------------------------------------
Гъсеницата не може да разбере пеперудата...