Счупеното носи щастие

~

Не подозираш. Не е имало какво да подозираш. Дори и това не си подозирал. Занимаваш се, с каквото си се занимаваш, мислиш си, каквото си мислиш, мечтаеш си всичките неща, които си мечтаеш. Радваш си се на каквото имаш, на каквото си имал, на каквото може би ще имаш. На каквото си искаш.

Пуф!

По-горното продължава да ти се повтаря, без да подозираш за новопоявилото се, непоканено "Пуф!". Но то е там, стои кротко и чака да го забележиш. Единствената му цел е да ти се натрапи със съществуването си. Оттам-нататък ще те остави сам да се оправяш и няма да ти се пречка.

Прибираш се от хубав, що-годе хармоничен и поносим ден - не можеш да се оплачеш; оставяш ключовете, събуваш се, раницата - настрана, погалваш котката, и пак, и пак, тя настоява за още..., добре - пак. Облягаш се на стената, затваряш уморени очи, отваряш пак толкова уморени очи. И точно тогава забелязваш станалото. Станало е "Пуф!" Да, несъмнено, докато те е нямало.

Връхлитат те обичайните въпроси: Какво?? Как? Кога..? ..ЗАЩО?! Обмисляш наличната информация и тази, която с умствен напън можеш да си предоставиш, и след някакъв брой секунди се престрашаваш да се приближиш, опипваш внимателно. Самоубеждаваш се, че можеш да го поправиш. Съзнанието ти е сигурно, че можеш, остава умът ти скоростно да намери начин и той запретва ръкави, търси, рови, човърка. Не става. Не става и не става. Упорит си, но не става.

Необратимо е. "Пуф!" си е свършило работата и те оставя да се оправяш, както обеща.

Безброй парченца счупено и натрошено, бавно заливано с нажежената, плътна лава от вулкана на миналото. Залива без да пита. Подред, парче по парче. Лавата изстива, втвърдява се, а ти оставаш на повърхността на чисто новото настояще, току-що извадено от кашона и добре омотано в предпазни найлони с балончета, защото е чупливо, както вече знаеш.

Не е като да не се е случвало на човечеството през последните хилядолетия. Имаш - пуф! - нямаш. Някои неща просто се случват. Неслучайно. И далеч не е чак толкова важно да разбереш точно как, кога или защо. "Пуф!" си знае работата и не се спира нито пред материалното, нито пред нематериалното. Всички го знаем много добре.

След катастрофалната загуба някои избират да втъкнат парченце от счупеното в окото си, като Кай от "Снежната кралица" - отчаяно да наблюдават света през него, потъвайки все по-дълбоко в лавината. Други се опитват да залепят парчетата с подръчни материали, да заличат следите на "Пуф!"...но "Пуф!" не е глупаво и рано или късно пак ги навестява.

Трети хващат метлата, грижливо събират натрошеното стъкло от всяко ъгълче, за да не се нарани някой друг, и го изхвърлят. Така направих и аз, отдавна. Все пак, нали счупеното носи щастие.